Депресивност

 

Известно е , че всички хора сме различни и уникални, но все пак условно се разделяме на типове характери. Фриц Риман предлага ясна и много интересна класификация, базирана на различни форми на страха. Депресивният тип човек се страхува да бъдат изоставен от партньора, от самотата. Този страх може да го доведе до отчаяние. Той става изцяло зависим от другия или прави другия зависим от себе си. По такъв начин иска да избегне самотата. Депресивният се страхува от индивидуалността, от прекалената независимост на партньора си – поради това той или се отказва от тази индивидуация ( метафората на автора „въртенето около себе си”) или не го разрешава на човека, когото обича. Много е страшно да нямаш възможност да бъдеш щастлив със самия себе си, а постоянно да трепериш, че в един момент връзката, изграждана с години, в която са вложени силни чувства, ще рухне и повече никога да не се възстанови.

Най-меката и блага черта на характера на депресивните е да идеализират хората, да виждат в тях само доброто и светлото. Вярата, че човек е изначално добър по същността си, е силна в тях, но остава въпросът, защо тогава той извършва всички тези ужасни и разрушителни неща по отношение на себеподобните. Всъщност, ако нямат тази идеализирана представа в себе си, те не могат да изградят доверието, което им е жизнено необходимо. Депресивният човек избягва конфликтите, съчувства и съпреживява. В същото време, той потиска желанията, афектите и нагоните си от страх да не направи това, което осъжда у другите. По този начин – той не живее пълноценно и тайно завижда на другите, които го правят. Депресивните хора не могат да са достатъчно твърди и „здравословно” агресивни. Те нямат смелост за това, страхуват се да изразяват ясно желанията си и да се борят за осъществяването им. Поради тези причини – често са разочаровани. Но за да могат да понесат всичко това и да потиснат комплекса си за малоценност, те се възприемат като морално превъзхождащи другите.

Любовта заема най-важното място в живота на депресивния човек. Тя е и най-голямото изпитание за него и за партньора му. Той иска мистично да се слее с Другия, да заличи границите между неговата личност и чуждата, да почувства безрезервната майчина любов от детството. Но това, разбира се, е възможно само във фантазиите му. От друга страна, депресивният човек може да задушава партньора с любовта си, като по този начин преработва агресията си. Да се държи като една свръх грижовна майка, която не дава на детето си да направи дори един крачка самостоятелно. Депресивният човек много трудно преживява загубата на обичания обект, в който е инвестирал чувствата си.

Депресивната личност е много често описвана в литературата. Примерите от руската литература за такива персонажи са доста. Тук ще преведа няколко цитата. „Хората в това състояние имат характерен скръбен външен вид. Прави впечатление болезнена слабост, изтъняло лице, угаснали очи с тъмни кръгове”(Достоевски „Идиот”, „Бесове” ) .

„Като че ли някаква потайна тъга, някаква скрита сърдечна болка жестоко изострят чертите” на това лице (Достоевски, „Неточка Незванова”). Лице с „…някакъв блед жълтеникав цвят” носи „отпечатък на болезненост” (Толстой, „Утро на помещика”) .

В период на депресия човек слабее, става блед, облича топли дрехи,”болен от непозната изтощителна  болест, който всяка пролет и есен се приготвя да умира, но всеки път оздравява.”(Чехов, „Моят живот”)

Страдащата жена „притежава нежна, дълбоко чувствителна душа, която като че ли свети вътре в нея и когато тя плаче се преобразява целият й облик: изразът на лицето й е тъжен и страдалчески трогателен, а очите – умни и тъжни.” (Чехов, „Случай от практиката”).

„Във висотата на депресията той се страхува да не оскърби другите хора, смята ги за ангели, преувеличава добрите им качества, а в недостатъците обвинява самия себе си. Постоянно чувства своята вина пред другите, готов да се жертва заради другите.” (Достоевски „Село Степанчиково и неговите обитатели”).

Литературата много често е отражение на живота, но ако се обърнем към самия живот, ще видим ярки примери за депресивни хора и тези, които им помагат да се справят с болезненото им състояние. „Навиците да забравяш, работиш и обичаш са част от едно огромно цяло и всичко зависи от способността те да се използват заедно” – така казва Фали Нуон, кандидатка за Нобелева награда, която е спасила стотици жени от лапите на депресията. Тези жени са преживели всички ужаси на гражданската война в Камбоджа и отново трябва да започнат от начало, да се върнат към действителността. Те имат нужда от майчинска грижа и закрила, за да възстановят своето „аз”, отново да видят смисъла. Фали Нуон, изгубила двете си деца по време на войната, отново връща желанието, доверието и светлината в живота на страдалците. Идеите й за терапия са удивително прости, но в същото време – действени. Тя акцентира върху възстановяването на изгубеното базисно доверие, на успокояващата сила на човешкото топло докосване. Жените си правят маникюр и ходят заедно на сауна. Прости, но толкова обединяващи, делнични моменти на удоволствие. Постепенно се отпускат да говорят за преживяванията си, за да се освободят от ужасното минало. Депресията след войната не е окончателна диагноза и животът може да продължи.

Ако погледнем към света на киното – примерите за депресивни личности също са в изобилие. „Меланхолия” е един блестящ филм на датския режисьор Ларс фон Триер, който поставя пред зрителя множество екзистенциални въпроси – любов и брак, творчество и самота, вечните търсения и неудовлетвореност на човешкия дух. Главната героиня Жюстина е в състояние на меланхолия, на депресия през целия филм. Тя е апатична и равнодушна, но в същото време вътрешно страдаща по свой особен начин. Тя е подкрепяна от близките си, дори на моменти абсолютно безпомощна. Филмът започва с нейната сватба, организирана с участието на сестра й, която е нейна основна опора. Зрителят вижда и майката на двете жени, която се държи агресивно, не се съобразява с чувствата на другите и изобщо не е съпричастна със събитието на дъщеря си, както и с всички останали предишни важни събития от живота й. Детето, което изпитва липса на любов се чувства недостойно за майка си. То възприема самото си съществуване като вина, чувства се ненужно. Студената и властна майка нарежда, повелява,но не може да даде нежност и топлина. Не може да успокоява и поощрява. Образът на една интроецирана отхвърляща майка потиска жизнената енергия на детето, кара го изпада в състояние на безнадеждност, където бъдещето е сиво и плашещо. Детето понася реалността, но не я изживява във всичките й прекрасни нюанси. Но понякога идва един момент, когато потиснатата личност може и иска да каже „не” –  на правилата и на това, което се очаква от нея. Да не бъде просто благодарна, а да направи нещо,  което да я изрази като личност. Да се разбунтува срещу правилата, защото няма какво да губи. Жюстина не иска да се омъжва само защото „така е редно”, само защото са организирали пищна сватба. Тя е безкрайно апатична и вече нищо не може да я изведе от лабиринта на самотата. Вселенската самота на нейната душа. Главната героиня като че ли е метафора на живота като болезнен сън, който минава покрай нас без да ни докосне. Жюстина се саморазрушава, тя пророчески вижда края на живота си и смирено го очаква. Нейната депресивна енергия сякаш мистично се свърза с планетата Меланхолия, която ще унищожи всичко живо на Земята, и сякаш ускорява този разтърсващ Армагедон. Образът на космическото тяло се отразява в сините очи на главната героиня, които гледат към нищото, към гибелта, към не-битието. Разрушението на себе си, страданието не могат да траят вечно. Рано или късно идва Краят.

„Реално – никога, истинско – винаги” – художникът Арто е написал тази фраза на един от неговите рисунки – това важи в голяма сила за депресията. Все едно не се случва с теб, но в същото време, до болка ясно се осъзнава реалността на случващото се. Шопенхауер пък пише, че човек намира полученото удоволствие не толкова приятно, а страданието по-болезнено от очакваното. Всеки има нужда от грижи и тъга, за да запазва равновесие.Трябва да се борим с изпитанията, които са неизбежни и  без тях животът би бил много скучен.

Казват, че когато човек е изправен пред изпитание той има нужда да чете приказки и притчи, да гледа фантастични красиви истории, изпълнени с мъдрост. Приказките помагат на човека да се откъсне от суровата действителност и в същото време да осмисли важните неща в живота си. Следната суфийска притча е пример за такъв вид четиво за утеха и размисъл. „Принцесата на живата вода” е история за това колко е важно, човек да не се отчайва пред изпитанията, които му предлага живота. Да не акцентира върху идеята за злата съдба, която тегне над него и не му дава да бъде истински щастлив. Главната героиня Джайда се опитва да прави градивни неща – да събира мед и плодове, които да продава на пазара, но злият джин не й дава да успее в нито едно начинание, което да подобри живота й. Една кралица, виждайки мъката на девойката й предлага помощта си. Търговията потръгва и момичето дори си има вече собствена хубава къща. Но джинът не се предава и подпалва къщата. Джайда запазва спокойствието на духа и дори помага на мравките да напуснат горящия й дом, като вдига един камък. Тогава от това място руква извор на жива вода  – сбъдва се едно древно предсказание, че момиче, което не обръща внимание на собствените си нещастия, ще може да дари безсмъртие на всеки. В този миг джинът губи власт над живота й. Този щастлив финал показва как независимо от всички тежки жизнени обстоятелства човек не трябва да се поддава на депресивни състояния, а да продължава да работи и обича. Разбира се, паралелът с Фройд за разбирането му за щастието е повече от очевиден.

Много са начините за лекуване на депресивни състояния. Лечението зависи от конкретната й причина. Един гещалт терапевт препоръчва да се започне с практика на „съзнавано дишане” и да се търси отговор на въпроса „за какво ми е тази депресия?”. Концентрацията върху дишането, без да се променя ритъма му, помага на човека да почувства тялото си, да усети истинските му потребности, да се осъзнае като живо същество – защото диханието е самият живот. Вторият етап предполага разбирането на „тук и сега” (типично за гещалт-терапията). „Миналото вече отмина, няма го. Бъдещето още не е настъпило, също го няма. Има само днес. Да се живее тук и сега. Най-добрият ден е днешният” – смисълът на тази фраза се разбира с времето и идва озарението, че да се мисли по този начин е мъдро. Третата възможна стъпка е да бъдем честни със себе си –“ Какво за мен е наистина важно – да продължавам да се страхувам да живея или да си подаря живота със всичките му нюанси?”. Да се научим да бъдем щедри към  себе си. Да си подарим любов,внимание и грижа – да си внушим, че наистина можем да го направим. Тогава можем да ги дарим и на другите хора и да не мислим, че някога източникът на доброто ще се пресуши. Любовта, грижата и вниманието не са краен продукт, а безкраен творчески акт, безкраен процес. По този начин човек се учи да „пуска” хората (събитията, нещата), отношенията, които са приключили. По този начин се учи да приема в живота нови хора, които могат да се превърнат в истински подарък на съдбата. Любовта просто се превръща в част от живота, естествена част от личността, която разтваря в себе си всяка депресия.

Библиография

Фриц Риман „Основни форми на страх”

“Най-известните суфи. Притчи и приказки”

Andrew Solomon “The noonday demon. An atlas of depression”

www.doctornik.ru

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *