Приложение на психодрамата в работа с деца, преживели насилие.

Психодрамата е метод за групова работа, разработен от Я. Морено, в който за разбиране и промяна на вътрешния свят на индивида се използва като интрумент драматичната импровизация. Днес този метод намира широко приложение в образованието и психотерапията.

За годините на своето съществуване като метод за психологическа помощ психодрамата натрупва ценен опит за работа с множество сложни проблеми, в това число и с последици от психологически травми.  Например в Израел психодраматистите са работили с посттравматичния стрес на участниците във военни действия, а във САЩ този метод се е използвал за социално-психологическа рехабилитация на ветераните от виетнамската война.Психодраматичният метод се е доказал като действен в работа с възрастни на различна възраст, професия, националност, социално положение, както и при работа с деца. Такова широко приложение на психодрамата не е случайно, защото способността да играе е естествена за човека, тя е присъща на децата и възрастните.

Размишлявайки над потенциала на ролевите игри, Морено отбелязва, че те дават възможност на човека активно да експериментира с реалистични, както и с нереалистични житейски роли, да изгражда сратегии на поведение от различни ролеви позиции (както от позицията на самия човек, така и от на заобикалящите го хора).Участниците в ролевите игри придобиват навици за спонтанно поведение, разширяват ролевия си репертоар.

Как със средставата на психодрамата да се помогне на деца и юноши, пострадали от различни видове насилие?Какво трябва да съдържа работата с тях?Как да им се помогне да възстановят позитивното отношение към себе си и другите, към живота като цяло, да се укрепи собственото им «Аз», да излязат от позицията на «жертва», да станат хора, които са способни да имат доверие на себе си и другите, да защитават себе си? На някои от тези въпроси  възможните отговори са в тази статия.

 

Характеристики на децата

Целите на психологическа подкрепа на деца, станали жертви на насилие, се определят като се имат предвид особеностите на тези деца. Различни изследвания в психоаналитична парадигма показват, че оскърбленията, жестокостта, отсъствието на емоционална топлота оказват фатално влияние върху живота на детето. Деца, които са преживели жестоко отношение, израстват подозрителни, свръхраними.  Те имат изкривено отношение към себе си и другите, те не са способни да се доверяват, много често не са наясно със собствените си чувства, склонни са да бъдат жестоки, като че ли  отмъщават отново и отново на околните за своя опит на унижения и страдания. Децата, преживели насилие, се характеризират със следното отношение към себе си и другите.

Първо, те се усещат по-различни от другите, недостойни за любов, лоши, «мръсни», безполезни. Често това се съчетава с представата, че те са малки, слаби и неспособни да променят житейската си ситуация. Детето е неуверено в собствените си сили и способности, чувства се безсилно и безпомощно (позиция на жертва). Има и друг вариант: младежът външно изглежда като «готин пич, на който не му пука за нищо» , но зад тази броня се крият дълбинен страх и чувството за безпомощност, съчетани с отчуждение от хората, глад за любов и топлина.

Второ, те нямат доверие на никого (и най-вече на възрастните). Децата, жертви на насилие, често се страхуват от хората, смятат ги за опасни, враждебни и отричат всяка възможност да се обърнат за помощ към тях. Често девизът на тези деца е:»Не се доверявай на никой, не се надявай на нищо, не моли никой за нищо.»Често те се стремят да се «скрият зад гърба на по-силния».

Трето, те имат слаб контакт с тялото си и с истинските си чувства. Жертвите на насилие по време на травматичните си преживявания са потискали или изтасквали  най-силните си чувства, за да оцелеят. Като  резултат от това потискане често се явява дисоциацията, т.е. разцепване, разделяне на Аза. Най-често срещаната форма на дисоциация е разцепване на телесните усещания и съзнанието. Някога в момент на жестоко отношение дисоциацията помогна на на дететo да оцелее, да се справи с непоносимата физическа или душевна болка. Детето като че ли си представя, че това се е случило с някой друг, не с него. То се научава да разделя емоционалните си реакции от тези на тялото. Когато младежът е в ролята на «силния, независим пич», той все едно «замразява болката», «вкаменява се». «онемява», за да не усеща нищо, за да оцелее. След това той често се опитва да възстанови изгубената интензивност на чувствата с употреба на алкохол или наркотици. Подобни неща в практиката си отбелязва Алиса Милер и други психотерапевти, работещи с отхвърлени или преживели физическо насилие пациенти. Както казва един социален работник – «тези хора се стремят да намерят нещо изгубено; те дори могат да не знаят какво точно им липсва, но са абсолютно сигурни, че им липсва нещо и се нуждаят от него.»

Четвърто, при тези деца се случва нарушение на границите на личното им пространство. Те стават или прекалено твърди или неясни, объркани.

Тези характеристики са много важни за организирането на психодраматичния процес, за избора на конкретни техники и инструментариум.

Също трябва да се отбележи, че цялата активност на такова дете е насочена към собствената му защита, но тя може да се изразява в няколко направления. Първо, това може да бъде отчуждаване от хората и агресивна активност, насочена към преодоляване на препятствие на всяка цена (такава активност често се характеризира с фразата: «Не е човек, а танк»). Второ, отчуждаване от себе си и ресурсите си, търсене на този, който ще реши проблема ( търсене на възможности на «прилепване» към другия, към този, който да бъде в ролята на защитник). Трето – пасивно, отбранително поведение (напускане, бягство).

 

Пиходраматичните методи имат следните достоинства:

— включват важни елементи на личностна проекция и идентификация;

—  образно представят и драматизират ролевото поведение на взаимодействащи помежду си членове;

— фокусират се върху социалната система и процесите на социалното взаимодействие;

— спомагат за изразяването на «забранени емоции», които буквално препълват тези деца (гняв, страх, раздразнение, обида) и намирането на «приемливи за културата» начини за тяхното изразяване.

Последното е много важно да знаят тези, които работят с деца, преживели жестокост. Най-често чувствата за гняв и обида излизат първи на повърхността, след като детето признава факта на насилие. Съществуването на  този феномен потвърждават най-различни изследователи (К. Роджърс, Е. Джил, Е. Банистер и др. Да искаш другия да изпита болка, да отплатиш на този, който те е обидил – това са първите чувства, изпълващи младите жертви на насилие, след като са разказали за него на индивидуална консултация или в група. Но те се страхуват да изразяват своя гняв, страхуват се, че няма да получат разбиране и че ще ги осъдят (раздразнение, гняв традиционно се смятат за «лоши» емоции). Освен това, децата нямат опита на конструктивното им изразяване.

Важни фактори  на психодраматичната работа  – да се създаде безопасно пространство, където детето да може да изиграе негативните си емоции, да не ги задържа в себе си и да се научи конструктивно да изразява гнева си.

Според Адам Блатнер (Blatner, 1973), «психодрамата детайлно разкрива пред нас несъзнаваното отиграване на поведението(acting out), което използваме като защитен механизъм за разреждане на вътрешни импулси по време на символично или реално действие.»

Много е важен фактът, че психодрамата използва естествени начини за изцеление на възрастни и деца, преживели тежка психологическа травма. Някои защитни механизми на психиката се проявяват в поведение, което не получава одобрението на обществото и затова възпитателите в най-добрия случай игнорират тези механизми, но по-често – потискат (родителите казват на депресивните си деца да не се отчайват, а на ядосани – да се успокоят.)

Адам Блатнер също така отбелязва, че нашата култура отнася много човешки качества предимно към детството, например такива като креативност, спонтанност и желание за игра и по този начин възпрепятства на детската непосредственост да се прояви и в живота на възрастния.  Психодраматичната работа с деца  позволява  на тези качества да се развиват и се отнася с уважение към техните проявления. Децата отлично усещат символичната реалност. В нея те имат възможността да изиграят много роли, и в същото време да получат опит на интеграция на  възникващи в процеса на играта преживявания. Психодрамата не пречи на естественото поведение на децата, напротив – тя го подкрепя и ако погледнем по-широко дава на децата възможност да се почувстват приети и ценени.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *