Тъмно

Косата ми е черно кадифе, бездомна съм слугиня на нощта.

Духът ми от стомана сега е стъклен храм на моята невинност,

И всичко се руши – най-вече тъмни хоризонти от кристал.

Слънца залязват и изгряват точно по обяд.

Един човек, обесил се на мокрия фенер,

говори в сънищата думи празни – без звук и цвят.

Потънала в забвение, аз слизам в тъмна долина, където духовете скръбно плачат.

Тишината пак ме сгазва със ботушa си студен.

Страхът – мой пръв приятел – казва „Остани при мен. Ние ще се разберем!“

Метален вкус на кръв усещам аз в устата си, забивам нож и плувам в твоя сън