Тъмно
Косата ми е черно кадифе, бездомна съм слугиня на нощта.
Духът ми от стомана сега е стъклен храм на моята невинност,
И всичко се руши – най-вече тъмни хоризонти от кристал.
Слънца залязват и изгряват точно по обяд.
Един човек, обесил се на мокрия фенер,
говори в сънищата думи празни – без звук и цвят.
Потънала в забвение, аз слизам в тъмна долина, където духовете скръбно плачат.
Тишината пак ме сгазва със ботушa си студен.
Страхът – мой пръв приятел – казва „Остани при мен. Ние ще се разберем!“
Метален вкус на кръв усещам аз в устата си, забивам нож и плувам в твоя сън